В него се проявява феноменалното съчетание между лекаря и кинотвореца. С библейска простота и спартанска строгост разказва за безрезервното донорско отдаване, за търпението, очакването и надеждата, пораждащи се в името на дълбоката следа, която трябва да остане след всеки човешки живот, за да го има дълго на тази земя.

Филм,който смело и дръзко навлиза в иреалното пространство чрез хирургическата хипноза. Убедително разказва за нов експериментален метод, свързан с магическото въздействие на човешкия глас и на вербата. Прави ни свидетели на нейната мощ, която чрез предизвикване на позитивни асоциации, претъпява дори нетърпимата болка при пълно, тотално доверие между лекар и пациент.

Присъдена е за смелото навлизане в неизбродимите, неизследвани пространства на „блаженото“ подсъзнание, което поражда по-добри и по-справедливи светове. И за високото художествено майсторство, проявено чрез яркия кинематографичен образ на вечно течащата и променяща се Река на времето.

Справедливо им се полага наградата за история, майсторски и пристрастно разказваща етапите на болестта деменция, която фатално разрушава съзнанието на един интересен , неординарен, артистичен човек. Двамата предлагат друго, смело и неочаквано решение – човекът може и трябва да бъде приет с обич и търпение, такъв какъвто е в обществото на здравите и разумните.

Филм-анимация, представен във формата на триптих, който ни запознава с миенето на ръцете, като умно и забавно приключение; с необходимостта от самообладание при прекъсване на електрическото захранване; с отговорното поведение при горски пожар. Любопитни и поучителни истории за малки и големи, поднесени леко и непринудено при пълното отсъствие на досадното нравоучение.

Филмът е отбелязан с тази награда, защото повдига темата за късата памет и за тревата на забвението, която покрива подвига. И защото е забележително и похвално отношението на Община Бяла, продуцент на филма, към изключителната личност на баронеса Юлия Вревска – милосърдна сестра, доброволка, изнесла върху крехките си плещи десетки ранени от бойните полета на Руско-турската Освободителна война и оставила костите си на българска земя.

Журито се прекланя пред неговите герои, пред екипа, който го е създал и автентично е документирал подвига на лекарите, които спасяват новородени деца с въздушна линейка в суровите условия на руския Север. „Ние не сме Богове, но като че ли сме“ е запомнящата се заключителна реплика във финала на този филм.

Любопитно и познавателно, чрез анимация, стари картини и увлекателен разказ на лекар-специалист е представена „Болестта на царете“ – подаграта. Интересното и новото в този случай е, че лекарят не препоръчва пълно въздържание, страх от болестта и отказ от живия живот. Той слага акцент върху баланса и мярата пред изкушенията. Все пак животът трябва да продължава, пълновластно, дори когато е придружен от болестта.

Приятелски, открито разказана и споделена лична история за мисията на една безрезервно отдадена преподавателка в основан от нея образователен център за глухи деца. Преминала през изпитанието на тежко заболяване, тя се завръща с нова енергия, нови идеи, подновена обич към тези, които са поверили детството си на нейните ръце, ръцете които говорят в буквален и преносен смисъл.

С пълно съгласие журито присъди наградата на филм, в който през погледа на едно семейство, специалисти и учители се разказва за съвместната програма на Община Варна, Варненското дружество по детска ендокринология и МУ – Варна. Програма , която с много усилия и воля преодолява бюрократични препятствия, но осигурява пълноценен живот на децата с диабет, така че да се радват на живота, да играят без да се различават и да изостават от другите здрави и играещи деца.

Журито е впечатлено от изящния кинематографичен език, зрелостта и проникновенното художествено пресъздаване на драмата и злочестието на скитащите мигранти по света, но в същото време е респектирано от стойцизма, търпението, изстрадания оптимизъм на хората, които живеят във вечно очакване на завръщането в Родината и на по-добрите дни.

По преценка на журито това е откритието на 19-тия Международен фестивал на червенокръстките и здравни филми. Нежна, деликатна немногословна кино-творба, в която говори тишината. Съдържа догадката, че универсалният език на добрите хора по света е мълчанието, което акварелно прелива и преминава от една съдба към друга. Добрите хора притежават рядката дарба да се разбират с много малко думи и леко, лесно да преминават всякакви граници. Границите съществуват само върху географските карти. Те не могат да разрушат войнството на добрите хора по света.

Филм за силата на човешкия дух и жаждата за осмислен живот. Създателите му ни увличат с решимостта си да отстояват и защитават правото на всеки човек да изживява живота си пълноценно, да се влюбва, да мечтае, да очаква, да изисква от другите уважение към личността му. Авторите на филма преодоляват чувството за обречеността на прикования към инвалидния стол човек. Дискретен хумор и деликатен оптимизъм са главните достойнства на този филм.

И за краткото й но незабравимо присъствие в художествения ни живот.

Той предлага на нашето внимание една сериозна и много съвременна тема. Темата на Достоевски за духовното прераждане на човека, преминал през ада на жестоките обществени отношения и осъзнал дълга си да твори и да умножава доброто сред „унижените и оскърбените“.